Мимо Гарсия: Наслушах се в Созопол на оценки по мой адрес в качеството ми на драматург на „Бесеница”

Миналата година, когато се бяхме разкарали до Созопол и реално не играхме, защото „вече били гледали в София” „Уплашен от себе си: Спектакълът на Крум”, базиран на книгата ми „Уплашен от себе си: Дневникът на Крум”, преживях като премълчах, въпреки пошлите после опити ала лисицата с опашката за замитане под килима.

Тази година, обаче, няма да мълча, защото е недопустимо да седя и слушам как „правя малки убийци”, „карам дете да сключи контракт с Дявола”, „трябва да ми се забрани достъп до деца”, тъй като съм си позволил да работя с дете по спектакъл, търсещо отговор как една личност се превръща в убиец. Разбира се, с категоричното знание и съгласие на нейните родители.

Стигна се до абсурда да обяснявам, че детето не убива реално на сцената, а играе убийца, чрез която роля изследваме вътрешния свят на човек, извършил най-тежкия акт, както и какви са причините - отхвърляне от страна на майката; ревност към каката, получаваща семейното внимание; чувство за притежание към възприемания за идол образ на треньорката по художествената гимнастика.

На опитите да обясня, че моноспектакълът се базира на реален случай на 11-годишно, удушило две деца, чух да млъкна.

Не, няма да мълча нито пред метафорично казано размахания пръст, нито пред опитите да ми се налага религиозна догма, още повече пък да ми се чете морал.

Всеки може да прочете „Бесеница” и да си даде сметка за какво става на въпрос.

Аз знам едно - България не става за нищо добро, включително за правене на култура.