Кар(а) тепе - Пътят на Васила

Много често ни се иска да можем да се пренесем поне за миг назад във времето, да почувстваме как са живели тези преди нас, да надзърнем в техния бит, да вкусим от аромата на миналото. А във всеки от нас се крие и по една стара и емоционална история, която чака своя разказвач.

Такава е и идеята зад новия роман на Десислава Илкова “Кар(а) тепе - Пътят на Васила”. Младата авторка се впуска в едно пътешествие от началото до средата на миналия век, за да ни срещне с Васила. Вдъхновена от няколко стари снимки и от разказите за една непозната за нея прапрабаба, Десислава създава образа на главната героиня, която е готова да се бори срещу всичко и всички, за да достигне до едничката радост в живота - рожбата.

Ще се пренесем в годините на Междусъюзническата война, на Първата световна война, в една стара голяма къща със сини рамки на прозорците, в едно закътано в южния край на България селце, ще преживеем радостите и нещастията в живота на няколко поколения, за да достигнем до поуките на старостта.

Какво означава “Кар(а) тепе”? Какво стои зад тези две думи ще открием сред страниците на книгата.

Десислава Илкова е автор на стихосбирката “Водопад от суети”, а първия си роман “Кар(а) тепе - Пътят на Васила” издава през пролетта на 2022г. Чрез него тя се стреми не просто да разкаже една история за отминалите поколения, а да увековечи в книга спомена за едно малко задружно село, чиито жители към днешна дата са малцина, но някога то е било дом за стотици семейства. Да запази на хартия един диалект, който с течение на времето и урбанизацията е на път да изчезне. Да накара читателя да се обърне назад, да премисли ценностите и стремежите на предците ни, да си припомни една България, която днес не съществува, да потърси в спомените си някой позабравен миг от детството.

С всичките си стари къщи, пообрасли в бурени улички, затворени дюкянчета и пресъхнали извори днес, за Десислава Илкова Кара тепе е много повече от едно обезлюдяващо населено място. То е частица детско щастие, за което винаги ще има място в сърцето ѝ.

Или казано в рими в стихотворението ѝ “Там облаците имаха лица”:

“Там било е щастие. Било е обич.

С боси стъпки, в замъци от кал...

Сега е мило, а е толкова далеч.

Живот... а сякаш друг го е живял.”